За децата, родителите и модерните технологии…

Той/тя е на 3-4 години, но не се интересува от другите деца. Забелязва ги само когато му вземат играчката. Играе самичък, мънкайки нещо под носа си, или гледа през прозореца. Почти не говори – казва единични думички и рядко ги свързва в изречение. Не търси вниманието на възрастните и не ги слуша особено. Обича игри, свързани с подреждане на еднакви предмети…

Всичко това сочи, че нещо в развитието на детето не е наред. Забелязват го госпожите в детската градина, забелязват го и родителите… И решават да потърсят професионалното мнение на психолог.

Когато при мене дойде дете с подобен проблем, първо се опитвам да го предразположа, за да ми покаже възможностите и знанията си. Слушам го много внимателно и го наблюдавам как си играе, не го притеснявам с въпроси или изисквания… И за моя изненада, все по-често в тихото мрънкане под нос, докато подрежда в права линия разноцветните кофички или кубчета, дочувам едно и също. Детето казва думи. Но не на български. А на английски, при това с перфектно произношение. Обикновено хлапето изрежда цветовете или назовава цифрите, но не разбира, когато му задавам въпроси на английски. Какво става?

От разговора с родителите след това става ясно, че семейството е изцяло българско. Понякога мама и татко дори не говорят английски. Как така имат „двуезично” дете? Почти винаги изплува един и същи отговор – „детето ни играе образователни игри на таблета или гледа Бейби ТВ, когато сме заети“.

Може би тук ще си кажете “Какво толкова? Не е ли полезно да научи още един език, докато е малко?”…

Допреди година и аз мислех така. Смятах компютърните образователни игри за полезно допълнение към обучението по английски. Всъщност, все още ги смятам за добро допълнение към живия контакт с учителя. Но все повече се убеждавам, че когато игрите или телевизията бъдат оставени сами да занимават детето, резултатите не са добри.

Още от раждането си детето се учи чрез подражание и непрекъснато взаимодействие с други хора. Повтаря действията на възрастните и така постепенно става все по-самостоятелно и започва да се чувства по-сигурно. Възприема се като част от група хора, които го приемат и обичат. Учи се да говори, за да може да задоволи нуждите си в момента – да получи храна, вода, помощ, внимание, забавление. Отначало групата се състои от мама и татко, но постепенно в нея се включват братята и сестрите, бабите, дядовците, приятелите, учителите и много други хора.

Какво се случва, когато оставим детето да задоволява нуждите си с компютъра? Техниката има няколко основни предимства пред хората. Тя не се изморява, няма свои интереси, винаги е на разположение. Филмчетата и игрите винаги са по-наситени от реалността, изпълнени с повече движение, цвят, звук и силни емоции.Това ги прави завладяващи и интересни за децата. Нуждата от забавление е задоволена, но способността им да понасят „не”, „сега не може”, „изчакай ме” остава неразвита.

Може ли един компютър да научи детето да общува с хора? Знанията, получени от игрите, винаги са еднотипни – разпознаване на цветове, числа и букви. Взаимодействието е на принципа стимул – реакция – награда. Съвсем просто… Отношенията с хората обаче са много по-сложни и включват много повече стъпки, разнообразни стратегии, необходимост да разбереш какво иска другия, за да стигнете до успешно взаимодействие.

Нищо чудно, че „англоговорящите” деца привличат вниманието към себе си точно на 3-4-годишна възраст, когато другарчетата им вече започват да изграждат отношения с връстниците си. Тогава се вижда, че на „двуезичните” деца им липсват важни социални умения.

Докато ги наблюдавам, си мисля, че знанията и уменията, които трупаме в живота, можем да разделим най-общо на прагматични (тези, които са ни необходими в момента, за да задоволим потребностите си) и екзотични (тези, които някога някъде могат да ни бъдат полезни). За дете на 3-годишна възраст е много по-прагматично да се научи да ходи до тоалетна без памперс, да се храни и облича само, да обяснява какво иска или не иска, да общува с деца и възрастни. Вместо да използва този си потенциал, мъничето, гледащо филмчета на английски, не постига почти нищо за себе си, освен че радва родителите си, че се занимава само (с телевизора) и че е научило чужди думички.

Да, признавам си – има нещо много красиво в екзотичните знания. Те придават особеност и необикновеност на човека. Като подправка, която прави ястието неповторимо. Има обаче и нещо плашещо в тях, когато заемат мястото на прагматичните.

Представете си, че детето е само в другата стая. Как мислите, кое е по-добре за него – да може само да си налее вода и да сложи храна в устата си или да знае да брои до 20 на английски? Може и да ви се стори преувеличено, но често тези деца не могат да се хранят и обличат сами. Освен това нямат абсолютно никакво търпение, когато се наложи да изчакат или да се съобразят с другите. Или пък им липсва воля, за да се преборят и с най-малкото затруднение…

Тези деца определено имат нужда спешно да наваксат житейските уроци, пропуснати пред компютъра. Да, английският някога ще им бъде полезен. И те ще имат капацитета да го научат, когато му дойде времето и когато наистина ще имат полза от това. Сега, в тази ранна възраст те имат нужда от по-простички, но и по-базови умения. Сега те се нуждаят от любовта, вниманието и грижите на нас, възрастните. И ние като родители трябва да се опитаме да им дадем това. Колкото и да сме натоварени и уморени… Защото децата могат да се научат да бъдат хора само от хората. Не от компютъра, не от телевизора.