Когато трябва да кажем „чао“ на мама и тати…

Две детски ръчички, залепени на стъклото на прозореца, и личице, обляно в сълзи, а мама маха за сбогуване в далечината. Няма по-сърцераздирателна картина… През лятото разделите стават все по-чести – мама и татко са на работа, а детето остава на село във вещите ръце на баба. Но дали тази раздяла няма да има последствия и да се отрази върху психиката на детето? Колко дълго нашият наследник може да бъде на гости на баба и дядо, без да се почувства забравен? Отговорите на тези въпроси научихме от детския психолог Милена Манова.

За някои лятото е време за море. За други – за гостуване при баба. Сезонът предполага раздяла на децата и родителите. Как влияе на детската психика това отделяне от мама и тати, какви реакции можем да очакваме от детето и на какво всъщност се дължи страхът от раздялата?  

Всичко това зависи от възрастта на детето. Когато то е в етапа на афективна свързаност с майката, т.е. на физиологична и емоционална зависимост, отделянето от майката за дълго време е нежелателно. Бебето е личност, която освен да бъде хранена, трябва да получава внимание и обич. Ако раздялата продължи повече от 4-5 месеца, може да доведе до травма, изразяваща се в поведенчески нарушения и уязвимост към болести. Когато детето е на 6-18-месечна възраст при раздяла с майката, дори и кратка, то плаче, защото у него се появява тревога, породена от първия онтогенетичен и неосъзнат страх – страхът от изоставяне. Панелите от спомени още не са изградени в детското съзнание и за детето отсъстващата от полезрението му майка е изоставилата го майка. Затова плачът му е така силен, че дори е плашещ. Около двегодишна възраст споменът за мама вече е запечатан и детската тревога при раздяла намалява. Влияние върху този процес оказва и развитието на езика като средство за комуникация. Детето става все по-самостоятелно, а поривът му за опознаване на света все по-силен. Тогава оставането при баба и дядо може да е за по-дълго време, като продължителността на престоя много зависи от отношенията – дали бабата е част от „разширеното семейство“, дали е често около детето, или се виждат епизодично.

Ще има ли последствия, ако детето остава твърде често без родителите си? Колко време е „твърде често“ ?

Важни са обяснението къде отива мама, както и самото сбогуване. Когато те не са адекватни или липсват, в детското съзнание се появява травмираща фантазия за изоставяне. Особено в ранното детство. Детето приема това като отхвърляне, като доказателство, че не заслужава да бъде обичано. Започва да изпитва страх, срам и вина. Освен това започва да измисля фантазии за отмъщение. Това са умозаключения, които не са верни, но посланието на дългия престой далече от къщи е „оставям те, защото нямам нужда от теб, не те обичам“. За кратките пребивавания в „бабин дом“ няма никакъв проблем.

Някои родители, като оставят детето на село при баба и дядо, избягват дори през съботите и неделите да го виждат, защото посещенията винаги завършват с рев и тръшкане и на тях не им се иска да го разстройват периодично. Доколко е удачно това решение?

За мен не е удачно. Всичко зависи от предварителната подготовка. Непременно трябва да се акцентира върху радостната страна на пребиваването у баба – там е весело, играеш на воля, учиш се на различни неща. Спокойно можем да кажем „ще си прекараш страхотно и мама ще мине да те вземе скоро“. Децата нямат добра представа за време. По-важно е да се наблегне, че непременно ще го вземете обратно. То трябва да знае, че не е забравено, нито пък изоставено и че всичко е наред.

Помага ли, ако детето си има любима играчка или одеялце, които винаги да носи със себе си, където и да отива?

Да. Тези предмети са част от ритуала на заспиване и успокояване. Одеялцето и любимата плюшена играчка са важни обекти за детето, с които то комуникира и дори одушевява. Ако любимата играчка бъде забравена, може да се използва неин заместител. Хубаво е една обичана играчка да е винаги при баба. Навсякъде да има по едно мече или по едно любимо одеяло.

И все пак, ако хлапето отказва да се раздели… Вредно ли е да го оставим, когато то не желае?

Трудно е да се отговори еднозначно. Аз бих се запитала какво точно го плаши. Децата не са в състояние да вербализират емоциите си. Те не могат да дадат удовлетворително обяснение на нежеланието си. Може реакцията му да е показателна, че в дома, в който го изпращаме, се случва нещо, за което не знаем – наказателно отношение или насилие. Първичната реакция на детето нерядко показва истинските взаимоотношения.

Нормално ли е майката да изпитва чувство на вина, когато оставя детето, и как самата тя да се справи с това?

Вината е чувство, което е добре да осъзнаем и да разберем. Понякога то е заместител на грижата. Обикновено се появява като невидим обвинител за нещо, което сме или не сме направили. Това обаче в повечето случаи е само наша интерпретация. Когато поемем съзнателно отговорност за действията си, вината престава да бъде блокиращо обстоятелство… И нещо важно – да не забраяме, че детето няма нужда от съвършена, а от истинска, автентична майка. Жена, която, преди да бъде майка, е личност със свои цели, представи за живота, амбиции и мечти. „Достатъчно добрата майка”, а не съвършената, е тази, която дава възможност на детето да расте, без самата тя да забравя за собствените си потребности.

Какво бихте посъветвали родителите – как да направят раздялата с детето възможно най-лека и нетравмираща?

Цял живот се учим как да се разделяме без болка. Възможно ли е? Все пак животът е порастване, свързване и разделяне. Може майката да „опредмети“ спомена за себе си, като нарисува рисунка на детето или изрисува върху лист хартия контура на ръчичките му, в които да опише всичко, което харесва у него. Да напише „ти си умен, ти си чудесен, мама много те обича“. Препоръчвам и кратко сбогуване. Покажете на детето, че няма нищо страшно. Не правете сърцераздирателна и травмираща сцена. Може да използвате и играчка, с която като в куклен театър да разиграете сцената на сбогуване със специално поръчение към куклата да остане при детето и да се грижи за него, когато мама я няма.

 Най-честите родителски грешки

• Много родители правят грешката да оставят детето при баба и дядо не „на гости“, а за отглеждане. Да, нашите родители трябва да са важна част от живота на детето, но не и основен фактор в отглеждането му.
• Обратното – родителите не искат да оставят децата си в дома на своите родители, защото не харесват модела им на отглеждане и възпитание и предпочитат целия контрол да бъде в собствените им ръце. Не бива да се забравя, че баба и дядо притежават безценен опит, натрупан от тяхното поколение, а и от предишното. Те са, образно казано, генератор на обич и наставления, на традиция и радост, на приемственост и изграждане на идентичност. Ако връзката с тях не съществува, детето трудно ще се изгради като цялостна личност с родова осъзнатост.
• За да „залъжат детето“ родителите дават „подкупи“ от рода на „ако се държиш добре и не плачеш, после ще ти купя сладолед“ – изключително погрешна стратегия!